Скрий
се в плета, Джак,
скрий
се в плета!
Може
да намериш писмо,
изпуснато
зад стената.
Ако
намериш писмото –
дай
ми го в ръката
и
аз ще напиша друго,
което
тя ще разбере.
След като той свърши,
Джилиън повдигна глава, отмести косата от лицето си и погледна към езерцето с
патиците отвъд зелената портичка.
– Дамата, която, – каза Джоселин,
– би разбрала писмото трябва да ме превъзхожда, защото нищо не схванах от
глупавата ти песен. Но както и да е, тя вероятно е извадила от летаргията
нашата господарска дъщеря, а това е благодарение на твоята приказка. Затова,
без повече церемонии, те моля да започваш.
– Ще започна, – каза Мартин,
– и затова моля за твоето търпение, докато ти разказвам историята за кралската
плевня.
КРАЛСКАТА
ПЛЕВНЯ
Имало едно време, скъпи
девойки, един крал в Съсекс, от чийто владения не останало нищо, освен една плевня и чифт спално бельо. Затова
той нямал вина, защото бил много млад, когато получил своето наследство, което
вече било в тези размери. Някога неговият баща притежавал прекрасен град[1]
на брега на река Адур и всички земи на север и на запад били техни, всъщност
само няколко мили, които включвали странни неща като: селцето Упопинг, селцето
Хадълстоун, колибата Храст, където живеела една магьосница, портата
Гадателство, също така двете общности, известни като Гълъбите и Ловуващите
соколи, чиито начини на живот били напълно противоположни. Гълъбите били
обикновени религиозни хора, а Соколите диви и груби, а се говори, че с тях
бащата на краля ловувал и пил, докато проиграл имотите си и делата му западнали
от липса на внимание и накрая останал само с една плевня, която маркирала
северната граница на неговите владения. И там, когато баща му вече бил мъртъв,
седял нашият крал – върху купчина сено със златна корона на главата си и
скиптър в ръка и ядял хляб и сирене три пъти на ден, като давал трохите на плъховете
и лястовиците. Казвал се Уилям и освен плъховете и лястовиците, за компания
имал и една кобила, наречена Пепър, на която давал да яде всеки ден от
купчината, върху която седял.
Но в края на една седмица
той казал:
– Това е скучен живот. Какво
да прави един крал в една плевня?
После взел последната шепа
сено под него, скочил бързо преди да е паднал и я дал на крантата. След това
опаковал скиптъра и короната си в една синя ленена кърпа, взел едно въже и една
торба и ги сложил като юзда и седло на Пепър и изскочил от плевнята, а вратата
след него останала да се люлее.
– Да тръгнем на юг, Пепър, –
казал той, – защото е по-топло, когато яздиш на слънце и ще посетим земите на
баща ми, които можеха да бъдат мои.
И тръгнали към южните
хълмове, а зад тях останали… кой ли знае какво? Първо срещнали Ловуващите
соколи, които щом видели Уилям да наближава излезли весело от къщите си и го
поканили да влезе, да пие и да играе с тях.
– Не, не, – казал той, –
защото ще загубя плевнята си с вас, а тя е ми е подслон и е единственото нещо,
което имам. Но кажете ми, ако можете, какво да прави един крал в една плевня?
– Да танцува в нея, – казали
те и продължили да се смеят и пеят при пълните си чаши.
– Що за съвет е това,
Пепър?– казал краля. – Да попитаме другаде?
Крантата изцвилила с
необикновена сила, а кралят приел това за „да“ и, без да забележи, че тя
накуцвала, тръгнал към Гълъбите – благите, облечени в сиво братя, които
прекарвали дните си в благочестиви занимания, а нощите си в размишление. В
дванадесетте часа между залеза и зората те били дали обет да не продумат и
дума, но когато в следобеда пристигнал кралят, те го посрещнали с мили думи и
му предложили купа с ориз и мляко.
Той им благодарил, и когато
привършил с яденето и пиенето, им задал следната загадка:
– Какво да прави един крал в
една плевня?
– Трябва да се моли в нея–
отговорили те.
– Това може би е добър
съвет, – казал той. – Пепър, да продължаваме ли?
Малката кобилка изцвилила
така, че чак се разтресла, което кралят приел както преди, за потвърждение. И
тъй като било неделя, кралят останал и деня, и нощта при Гълъбите и във
времето, през което те можели да говорят го помолили настойчиво да се
присъедини към тях и да основе ново братство в своята плевня. Той прекарал
нощта в размишления, но до сутринта не стигнал до решение.
– Какво по-хубаво
предназначение можеш да ѝ намериш? – попитал главата на братството, известен
като Гривяка, защото той бил водача.
– Друго не мога да измисля –
отвърнал кралят, – но се страхувам, че не съм достатъчно добър за това.
– Когато преминеш нашия таен
ритуал, – казал Гривяка, – ще бъдеш.
–Трудно ли е? – попитал
Уилям.
– Не, много е лесно, и може
да бъде завършен за месец. Трябва само да яздиш на юг, докато стигнеш
хълмовете. На най-високия от тях ще видиш кръг от букови дървета. Под хълмовете
се намира малкото селце Уошингтън, където можеш да останеш спокойно през
седмицата. Но на всяка четвърта седмица от лунния месец ще трябва да изкачиш хълма при залез и да стоиш
на бдение сред буковете до изгрев. И трябва да забележиш, че тези съботи се
падат през четирите фази на луната – веднъж, когато е сърп, веднъж, когато е
полумесец, после, когато е пълнолуние и накрая, когато е новолуние.
– И това е всичко? – казал Уилям. – Звучи много
просто.
– Не чак толкова, но
останалото е почти просто. Трябва само да спазиш четири правила. На никого да
не казваш за своето решение през месеца на просвещаването. Второ, да правиш
своето бдение винаги между двата големи бука в средата на кръга. Трето, да
излизаш в полунощ и да потапяш главата си в езерото с росата, което се намира
на запад, на върха на хълма и след това да се върнеш към бдението си между
дърветата. И четвърто, да не изричаш
въобще каквото и да е от залез до изгрев.
– Предполагам, мога да
кихам? – попитал кралят с безпокойство.
– Без съмнение – казал
Гривяка. – Кихането, при положение, че главата ти е мокра, е неизбежно. Но
правилото се отнася за изричане, подлежащо на човешки контрол. Когато успешно
привърши четвъртото бдение, върни се при нас за благословия и за сивата роба на
нашия орден.
– Но как, – попитал кралят –
по време на моето бдение ще знам кога настъпва полунощ?
– Петнадесет минути преди
полунощ една птичка запява. В началото на песента ѝ тръгни от кръга, а в края –
потопи главата си в езерото. Защото в онези нощи, птичката пее неспирно петнайсет
минути, но спира точно във полунощ.
– Наистина ли това е всичко?
– Това е всичко.
– Колко е лесно да станеш
добър – казал радостно Уилям. – Веднага започвам.
Колко нетърпелив беше той да
влезе във братството…
(Тук Мартин Пипин спря внезапно и силно
разклати люлката.)
– Ох, ох, ох! – извика
Джоан.
– Усещам, че губиш интерес
към моята приказка. Главата ти клюма, господарке Джоан.
– Не, не! Наистина не! Много
интересна история, но…
– Това, което не може да
бъде изречено силно, може да бъде прошепнато. – каза Мартин.
Той приближи ухото си много
близо до устните ѝ и много срамежливо тя му прошепна:
– Защо младият крал трябва
да се присъедини към братство? Мислех… че това щеше да е… любовна история.
Мартин се усмихна и взе една
ябълка от скута ѝ.
– Запази ми тази, – каза
той, – докато не те помоля за нея; и ако не си доволна след това – и аз няма да
бъда.
Толкова нетърпелив бил
кралят, продължи Мартин, да влезе в
братството, че изоставил идеята да посети Хадълстън и Уопинг, защото щели
да го отклонят от пътя му и дори без да закуси се метнал на гърба на Пепър и я
пришпорил на югозапад към хълмовете. И в
своето нетърпение той не забелязал, че тя се спъвала на всяка втора стъпка.
Преди да беше изминал и миля, той се натъкнал на прохода Гадателство.
На портата Гадателство,
както може би знаете, всички хора задават въпрос, докато преминават през нея и
при затварянето си тя изкръцва отговор. Така че, нищо по-естествено от това не
било, докато кралят отварял портата, да извика силно още веднъж:
– Порто, Порто! Какво да
прави един крал в една плевня?
„Сега окончателно ще ми бъде
казано дали да танцувам или да се моля в нея.“ – помислил си кралят и нетърпеливо зачакал Портата да
започне да скърца при затварянето си.
– Трябва-да-управлява-в-нея-трябва-да-управлява-в-нея…
– скърцала Портата, после резето хлопнало и настанала тишина.
Това объркало Уилям.
– Сега съм по-зле от
всякога, – въздъхнал той. – Дали, Пепър, има по-добър съвет от този?
Както обикновено, след като
я попитал, тя наостряла уши и изцвилила толкова силно, че той почти не паднал
от гърба ѝ. Въпреки това той тръгнал веднага за Чанктънбъри,
без да забележи колко зле ставала тя и скоро прекосил големият Висок Път, отвъд
който се намирала Колибата Храст. Магьосницата си била у дома. Отдалече той
видял как тя поправя метлата си с тънка пръчка от Храста.
– Само тук, а не другаде, ще
узная истината – зарадвал се Уилям.
Слязъл от кобилата и се
приближил с шапка в ръка към старата жена.
– Магьоснице, – заговорил с
уважение той, – ти знаеш много неща, но дали можеш да ми отговориш на един
въпрос, дали един крал трябва да танцува или да се моли, или да управлява в
своята плевня?
– Трябва да прави и трите,
млади човече – казала магьосницата.
– Но…! – възкликнал Уилям.
– Заета съм! – сопнала се
тя. – Вие хората винаги дрънкате сякаш няма гозби за готвене, нито паяжини за
чистене! – казала тя, прибрала се и тръшнала вратата.
– Пепър, – казал бедният
крал, – не зная какво да правя. Тръгни накъдето искаш ти.
При това, Пепър изцвилила
със бясно удоволствие, а кралят трябвало да обгърне врата ѝ, за да не падне.
Сега кобилата щяла да
предпочете хубавите пътища пред преките, които минавали през шубраци и ями,
затова се обърнала и тръгнала спокойно по широкия път така тромаво, че било
невъзможно за разсеяния ѝ водач да не усети, че е износила и четирите си
подкови.
– Горкото животно! – извикал
той ужасен, – Как се е случило това, а и къде? Ох, Пепър, как може да си
толкова немарлива? Нямам никакви пари да ти купя нови подкови, бедна моя Пепър.
Не си ли спомняш къде си ги загубила?
Малката кобилка лизнала
ръката на господаря си, защото той бил слязъл да се запознае с проблема ѝ, и го
погледнала с широко отворени очи, изпълнени с обич. После вдигнала високо глава
и изцвилила по-силно от всякога. Всъщност приличало повече на смях.
