От тук.
|
CHAPTER
XII
MONGOL
MYTHS AND FOLK-TALES
BURULDAI
BOGDO, No. I
ONCE
there was a khan named Buruldai Bogdo. He was seventy years old and his wife
was sixty, and they had no children.
One day
the khan took a book out of his head and read in it. In that book it was
written that he had not counted his cattle for fifteen years. So he set out
to find and count them.
In one
place he discovered that the cattle had not increased, that they were thin
and hungry, and had but little water to drink. He went farther and came to a
mare that had a colt. This colt seemed to the khan to be as big as a
mountain, and looking at it he began to weep, for in his mind he was saying:
"This
colt will be a wonderful steed, but I have neither son nor daughter to ride
him." Then he said to the colt: "I am seventy years old, and when
thou art fitted for the saddle there will be no one to conquer and ride thee;
I am too old and I have neither son nor daughter."
When he
reached home the khan was still crying bitterly. "Why art thou weeping?"
asked his wife. When he refused to tell her she went out, got a hair rope and
declared she would hang herself if he did not tell. Then he said: "I am
crying because I am an old man, and thou too art old. I saw a wonderful colt
to-day, but when it is fit for the saddle there will be no one to ride it,
for we have neither son nor daughter."
"Cry
no more," said his wife; "though I am old, I am not without hope of
having a son or a daughter; but go thou beyond the mountain to the house of
the seven Lamas and beg them to soothsay for us."
Buruldai
Bogdo went beyond the mountain, and came to a great square yurta, but could
find no door. He walked around the yurta; there was no door to be seen. Then
he said to himself, "What a fool thou art; go back ten yards, run, kick
the wall with all thy strength." This he did and seventy doors flew open
before him. Inside were seven Lamas, but they were silent. The khan begged
them to soothsay for him, begged the first day, begged the second and the
third day. Then the youngest of the Lamas asked without looking at him:
"Why
make so much foolish noise? It is thy wish to have children; there is a child
at thy yurta already."
Buruldai
Bogdo went home. A son had been born to him, but neither knife nor axe could
cut the umbilical cord. The father took a hair rope, tied one end to the
child and the other to his horse, but the rope broke; he cried then, and
begged his good steed to tell him what to do, and the horse said:
"Take
a hair from the tail of the wonderful colt, tie one end of it around the
child, and give me the other end."
The
khan rode out to the field where the colt was at pasture, but the colt would
not let him come near. At last he found a long hair that had caught on a
thorn bush. This he took home, tied one end of it around the child's body and
gave the other to the horse. The horse pulled, and the child stood up.
In
seven days the skin of a sheep seven years old could not cover the boy. When
he was ten months old he minded sheep, and was everywhere. One day he saw a
wolf, and he asked his father what it was.
"It
is a brave fellow, kill it!" answered the father. The boy asked for an
arrow and bow, got them, and killed the wolf. "See what a son we
have!" said the old father and mother to each other.
One day
the boy came upon a fine open meadow, and he decided to build a yurta there.
After it was built he was tired and lay down to rest. He wished to sleep
seven months, but in the fourth month his mother strove in every way to waken
him; when at last she stuck a file in the sole of his foot he sprang up
quickly.
"Whilst
thou were sleeping a sister was born to thee," said
the
mother, "but someone came in through the smoke hole and stole her."
"Write
a petition to Esege Malan for a horse. What can I do without a wise
horse," said the boy to his father. The petition was written, and Esege
Malan answered, "Horse and arms are on the flat top of Red Mountain.'
The boy
took three casks of tarasun[1]
and three sheep, made libations, ate and drank, then went to Red Mountain.
Off at
the edge of the sky he saw a horse; it came near, ran around him, but he
could not catch it. At last the horse called: "If thou art my right
master shoot me in the heart, the arrow will go through without drawing
blood; if it draws blood thou art not my master but an evil enemy."
The boy
shot and drew no blood.
"Sit
on me," said the horse, "thou art my master."
When
the boy was on his back the horse ran for thirty days trying to throw him,
but he could not. "Art thou fooling with me, thy rightful master? I will
kill thee!" cried the boy at last, very angry.
"I
had to test thee and thy strength," replied the horse; "now I will
serve thee faithfully."
Straightway
they set out to look for the sister. They travelled on and on till they came
to another kingdom. The boy saw a trail and thought it was his sister's;
after following it for many days it came to an end at the foot of a rock. He
stopped, took tobacco, threw some to the gods, and then smoked. While he was
smoking a young man on a black horse galloped up from the west. He was the
son of Khan Zuduk Shin Mergín Xubún Zud. He greeted the boy, and said he was
in search of his sister, an infant.
Now a
young man from the East came up on a gray horse. He was the son of Gazar Xara
Khan. Then from the south-west came a third young man, Nadur Gai Mergín, on a
bay horse. Each was in search of an infant sister, each had followed a trail
which led to the rock. The four held a council, and decided that their
sisters must be somewhere under that great rock.
"Raise
the rock," said the first young man to the second.
[paragraph continues] He raised it until he sank into the ground to
his knees. The third man raised it until he went into the ground to his
waist. The fourth raised it until he went into the ground to his shoulders.
Then the first one became angry and said: "Of what use to come so far,
if we can do nothing?" And he seized the rock of ninety-nine poods in
weight, hurled it beyond seven valleys, and found that it had covered a deep
hole.
"Now,"
said the young men, "one of us must go and order the nine heavenly
blacksmiths to make a chain long enough to reach to the bottom of this
hole."
No one
of them was willing to go. At last Buruldai Bugdo's son went himself and
begged for a chain nine hundred sachens long, so long that it took the nine
blacksmiths nine days to make it.
He
brought the chain to the opening and said "Whoever goes down shall be
drawn up as soon as he shakes the chain," then he asked Zuduk to go
first.
The
young man went down two hundred sachens, then became frightened, and shook
the chain. The second young man went down four hundred sachens, then shook
the chain. The third young man went down six hundred sachens, shook the
chain, and they pulled him up.
"I
went to the bottom," said he; "there was no opening there save one
little hole as big as the eye of a needle."
Altun,
the old khan's son, was angry now, and said to the three young men, "If
you have so little power in you why did you come to look for your
sisters?" Then he turned his horse loose and said, "Stand at
freedom, and wait me, for a time. If I stay very long run home. In every case
be watchful of these three men, they may want to kill thee."
He went
down the whole length of the chain; it was a hundred sachens short. He thought
and thought. At last he said to himself, "To rise is inconvenient. Once
I have undertaken I will finish," so he dropped, fell on his side, broke
all his ribs, and sank one half into the earth. He had plenty of room, but no
one came to him, and he lay there nine years. At last a mouse crept up and
made her nest in his clothes. When he saw that he thought, "I am only
half alive, if I were altogether
alive
the mouse would not build her nest on me." With that he struck at the
mouse, and crushed one of her sides. She crawled away, found an herb, ate it,
and was as well as before.
Altun
crawled along on the ground for three days and three nights, crawled until he
found the same kind of herb. He ate of it, and was as well as ever. He walked
then till he came to an open place and farther on to a great meadow, and
there he saw an old eagle that could not rise. "What troubles
thee?" asked Altun of the eagle. "I am so covered with sores,"
said the eagle, "that I cannot move. Go thou and bring me living water
from nine springs."
Altun
brought the water, the old eagle drank of it, and rose up in the air.
"When thou hast need of a friend," said he, "call me, and I
will come."
Altun
went on through the meadow, and farther, till he came to a flat-topped
mountain; he climbed the mountain, and saw people standing as thickly as
planted trees. He went nearer and saw a hundred kettles over fires scattered
here and there. In the kettles flesh of both men and beasts was boiling. He
turned himself into an old withered man, went up to one of the kettles, and
asked of the men standing near, "For whom is all this meat in the
hundred kettles?"
"For
the Mangathai of a hundred heads," replied they.
Not far
away was the yurta of the Mangathai, and behind seventy curtains he was
sleeping. On the right were seven curtains, and behind them were the four
wives of the Mangathai.
"Whence
hast thou come, old man?" asked one of the wives, when he went to the
yurta.
"I
am Xapmyam Yama's herdsman; some of his cows and horses have strayed away. I
am in search of them."
"They
have not been seen here," said the woman, but just then she looked into
his eyes, and thought: "Though that man is old he might be my
brother." As Altun turned away she hurried after him, and said: "I
am your sister, but do not worry about me; I am happy here. Do not fight with
the Mangathai, for he is a great wizard."
"I
am the son of Khan Buruldai Bogdo, I must gain glory, I will fight the
Mangathai and free thee," replied Altun. She
could
not dissuade him so she said: "I will tell thee a secret. On the right
of the door the Mangathai has Water of Life, on the left he has poison water.
If thou even catch the odor of the poison water thou wilt die."
"I
have magic too," said the brother. "I can change Water of Life to
poison water and poison water to the Water of Life, so that when one drinks
of the Water of Life it will be as though he had drunk the poison water, and
when one drinks of the poison water it will be as though he had drunk of the
Water of Life."
On a pillar
near the yurta was this inscription: "If any one wishes to fight with
me, let him go to the top of the mountain opposite, and wait until I
come."
Altun
drank of the Water of Life, and went to the mountain. Two goats happened
before him; he caught them, twisted their necks, skinned them and put them to
roast on spits before the fire. He saw many bones of animals and of people;
this frightened him, but he said to himself: "I drank of the Water of
Life, the Mangathai will drink of the poison water, I shall conquer
him," and he lay down to sleep.
Soon
the Mangathai rode up. He had an axe, seventy wedges, and a hammer of ninety
poods. "What sort of a hero art thou," cried he, "lying here
on my land, and roasting my goats? With one blow I will kill thee!"
He
struck at Altun with the axe, but the axe made no impression. Then he chopped
at his right side, made a slight gash, and took the wedges to drive them in,
but the wedges sprang back, flew up to the sky, and floated away toward the
ocean. He struck at him with the hammer; it broke in the middle and flew off
to the sea. So the Mangathai was without weapons. "What man art thou on
another man's land?" shouted he in a rage.
Altun
woke up, shook himself, and said: "How long I have slept! Fleas have
been biting me," and he rubbed his side. Then he saw the Mangathai, and
at once they began to wrestle. For three days they fenced for a hold, and
then fought for thirty days, but neither could overcome the other. At last
the Mangathai said: "I am thirsty, let us go down to the yurta and
get a
drink of strengthening water." They went down, and Altun drank of the
Water of Life, and the Mangathai drank of the poison water, for Altun by his
magic had changed them.
They
went back to the mountain, then fought for another thirty days; the Mangathai
was getting a little weaker.
Again
they rested; Altun drank of the Water of Life and the Mangathai drank of the
poison. During the third thirty days Altun knocked the Mangathai against one
tree after another until the trunks of all the trees on the top of that
mountain were bloody. Then in a rage he killed the Mangathai and tore his
heads off.
Altun
made a mill, ground up the Mangathai's body and his heads, burned the mass
into ashes, threw the ashes into the air, and the wind carried them off to
the ocean. He went down the mountain then, collected the people, and told
them that their master was dead, and they were free. "But he has a son
seven sachens under this floor and under a gold cover," said Altun's
sister.
Altun
raised the floor, raised the gold cover, and brought up the young Mangathai.
He made a fire and threw him into it; but the fire did not burn him.
"If
he lives ten days he will be able to kill ten thousand people, and in twenty
days a hundred thousand could not overcome him. Kill him quickly!" said
Agui na Gun, Altun's sister.
Altun
built a great furnace and put the young Mangathai into it. It took nine days
and nine nights to burn him; then Altun carried the ashes to the mother of
the boy, who was herself a Mangathai, and asked, "Which would you rather
have, seventy horse tails, or seventy tree-tops?"
"Out
of the horse tails I could make ropes, out of the tree-tops I could make
wood," said she,
Altun
brought seventy horses and tied her to their tails. This frightened the
horses; they ran in all directions and tore her to pieces. He collected the
pieces and brought the woman to life. Then he impaled her on seventy
tree-tops, and she died.
He
overturned the house and took whatever pleased him. He drove the cattle ahead,
and with him went the four women
to the
hole where the chain was. He sent up everything by the chain, and then told
the four women to go.
"Go
first," urged his sister; "there may be enemies up there."
"I
had no enemy but the Mangathai, and he is dead," replied Altun.
They
went up then and he followed; but just as he was getting to the top the chain
was cut, he fell to the bottom, and went into the earth up to his chin.
Altun
remembered the eagle; he called him and he came. "Thou art in deep
trouble," said the eagle, "but I will go for living water."
When
Altun had drunk of the Water of Life he came up out of the earth and was as
well as ever. "I saved thee once," said Altun, "and thou hast
repaid me, but canst thou get me out of this underground kingdom?"
"I
will take thee out on my back," replied the eagle, "but first get
me meat to eat, that I may grow strong."
In the
open country Altun found a goat, killed it, and gave it to the eagle. After
he had eaten he took Altun on his back and flew up, but when within a few
sachens of the top the eagle grew weak, was failing.
Altun
cut a piece of flesh from his own thigh and fed the bird, but the moment the
eagle ate of the flesh he fell to the bottom.
"I
am sick; I may die," said the eagle.
Altun
hurried to bring the Water of Life and revive the bird.
"Why
didst thou give me thy flesh?" asked the eagle; "I should have
exerted my last strength and carried thee out; now thou canst get out of this
place as may please thee."
The
young man grew very sad; he put his hands behind his back and walked away,
saying, "I came down here to save, not to offend. Why am I thus
punished?" He went on and on until he came to a shed made of hay. An old
man and an old woman were inside the shed counting silver coin. They were disputing.
"I
have much," said one. "I have more," said the other. When they
saw Altun they called out to him, "Come and divide evenly between us. As
thou sayest we will do."
He
divided the coin equally, and the old man asked what he
wanted
for his trouble. "I wish to go to my home, which is in a country above
this," said Altun.
"Follow
my advice, do what I say, and thou wilt go. Take dudkí (a kind of cane), bite
it, thou wilt be at the hole; bite it a second time, thou wilt be a skunk and
climb till tired; bite a third time, thou wilt be a magpie and fly high; bite
the fourth time, thou wilt be a raven and fly to the top."
Altun
did this, and when he reached the top he took his own form, put the dudkí in
his pocket and travelled on. He soon found his horse lying on the ground, its
hind quarters terribly gnawed by wolves.
The
three young men had tried to kill the steed; he got away from them, and,
though they followed on horseback, they could not overtake him. Then they got
nine wolves from Esege Malan Babai. The nine wolves chased the horse, sprang
at him, gnawed him; but he escaped and made his way back to wait for his
master, or die near the hole.
Altun
went to the top of Red Mountain, brought back some of the Water of Life,
sprinkled his steed with it and healed him; he was as strong and well as
ever. Then Altun mounted and rode toward the west, rode to the home of Zudu,
he of the black horse. When near the yurta he made his horse into a flint and
put the flint into his pocket. Then he turned himself into a fly and sat on
the edge of the smoke-hole. He listened and heard Zudu's sister ask,
"Why didst thou throw that good man down into the hole?" and the
young man answered, "If thou art sorry, why dost thou not go down after
him?" and he scolded his sister.
Then
Altun flew away, took his own form, turned the flint into a horse and rode up
to the yurta. When the brother and sister saw him they were frightened. One
ran one way and one the other.
"Why
are ye afraid?" asked Altun. "Who will be above ground, and who
below?" and taking the dudkí from his pocket he called Zudu and forced
him to bite it. As soon as he bit it he turned into a fox and ran away into
the woods.
Altun
took possession of Zudu's yurta and people, and sent Zudu's sister to his own
home. Then he went to the yurta of
the man
of the gray horse, turned his steed into a flint, himself into a fly, sat on
the edge of the smoke-hole, and listened. Soon he heard the young man's
sister ask, "Why didst thou treat that good man so cruelly? He saved me
from the Mangathai."
"If
thou art so sorry thou canst go down into the hole and die with him,"
said the brother.
Altun
turned himself back to his own form, went into the yurta, and said:
"While
I was in the underground kingdom I found a present for you." They were
greatly surprised to see him, but the brother was glad to receive a present.
Altun made the dudkí look very attractive, held it out, and told the young
man to bite it; as soon as he bit it he became a skunk and ran off into the
woods. Altun took possession of everything and sent the sister to his own
yurta.
He went
to the third man's house, turned himself into a fly, listened, and heard the
sister say, "Why didst thou cut the chain and kill that good man?"
"If
thou art so fond of him," answered the brother, "why not go back to
him?"
Just then,
much to the surprise of the man and the delight of the sister, Altun walked
into the yurta. He asked the brother to bite the stick of dudkí, and the
young man did so out of curiosity. That moment he turned into a magpie and
flew away. Altun took all of this man's possessions and his sister, and went
home to his own yurta. There he found the other sisters as well as his own
sister.
All the
place around had fallen into bad condition, for his father and mother were
very old. His parents did not know him, but the sister did, and there was
great rejoicing.
He
married the three sisters of the three young men. The people assembled, and
there was feasting for nine days and nine nights.
|
стр. 186
ГЛАВА XII
МОНГОЛСКИ МИТОВЕ И ПРИКАЗКИ
БУРУЛДАЙ
БОГДО, № I
Живял някога един хан на име Бурулдай Богдо. Той бил на 70, а жена му на 60 години, но
те нямали деца.
Един ден ханът извадил една книга и се зачел в нея. В книгата пишело, че
не е броил добитъка си от петнайсет години. Така той се заел да намери и преброи
животните.
На едно място той открил, че стадото не се е увеличило, че животните са
мършави и гладни, че имат вода за пиене, но е малко. Продължил пътя си той и
срещнал една кобила, която си имала жребче. На хана му се сторило, че
жребчето е голямо като планина и взирайки се в него ханът заплакал, защото си
казвал на ум: „Това конче ще порасне, а аз нямам нито син, нито дъщеря, за да
го язди.“ Тогава рекъл на жребчето: “Аз съм на 70 години, а когато ти си
готов за седлото няма да има кой да те обязди и препуска с теб; аз съм твърде
стар и нямам ни син, ни дъщеря.“
Когато се прибрал вкъщи, ханът все още ридаел. „Защо плачеш?“ – попитала
съпругата му. След като не й отговорил, тя излязла навън, взела въже от косми
и казала, че ще се обеси, ако той не й отговори. Тогава той казал „Плача,
защото съм стар човек, а и ти също си стара. Днес видях великолепен жребец,
но когато бъде готов за седлото няма да има кой да го язди, защото си нямаме
ни син, ни дъщеря.“
„Стига си плакал,“ – отвърнала тя, „въпреки че съм стара, аз не съм без
надежда, че ще имаме син или дъщеря; но я ти отиди оттатък планината при дома
на седемте лами и ги помоли да направят предсказание за нас.“
стр. 187
Бурулдай отишъл отвъд планината и стигнал до една огромна юрта, но не
успял да открие никаква врата. Обиколил юртата, никаква врата не се виждала.
Сетне си казал, „Ама че си глупак, върни се няколко крачки, затичай се и
ритни стената с всичка сила.“ Така и направил и пред него се отворили
седемдесет врати. Вътре седели седем лами, които мълчали. Ханът ги помолил да
му направят предсказание, помолил ги първия ден, помолил ги втория, помолил
ги и третия ден. Тогава най-младият от ламите попитал без да го поглежда:
„Защо вдигаш такъв неразумен шум? На теб ти се иска да имаш деца; в твоята
юрта има вече дете.“
Бурулдай Богдо се прибрал вкъщи. Бил му се
родил син, но никакъв нож или брадва не могли да отрежат пъпната връв. Тогава
бащата взел въже от конски косъм, завързал детето за единия край, а за другия
коня си, но въжето се скъсало. Заплакал тогава и помолил своя добър кон да му
каже какво да направи и конят отвърнал: „Вземи косъм от опашката на чудния
жребец, завържи единия край за детето, а на мен дай другия.“
Ханът препуснал към полето, където пасял жребецът, но той не го до
допускал близо. Накрая той намерил един дълъг косъм, който се бил закачил на
един трънак. Занесъл го вкъщи, привързал единия край около тялото на детето и
дал другия на коня. Конят дръпнал и детето се изправило.
След седем дни кожата на седем годишна овца вече не можела да обвие
тялото на момчето. Когато било на десет месеца се грижило за овцете и ходило
навсякъде. Един ден видяло вълк и попитало баща си какво е това.
„Това е един храбър тип, убий го!“ – отвърнал бащата. Момчето поискало
лък и стрела и убило вълка. „Какъв син имаме само!“ – казвали си бащата и
майката един на друг.
Един ден младият мъж намерил една чудна открита ливада и решил да построи
юрта на нея. След като я построил, уморен си легнал да почине. Приискало му
се да поспи седем месеца, но на четвъртия майка му направила всичко, за да го
събуди като най-накрая го мушнала с пила в петата и той бързо скочил на
крака.
„Докато ти спеше ти се роди сестра,“ – казала майката, –„ но някой се промъкна
през комина и я открадна.“
стр. 188
„Напиши молба до Есеге Малан за кон. Какво мога да сторя без кон,“ –
казало момчето на баща си. Молбата била написана, а Есеге Малан отговорил,
„Конят и оръжията са при плоския връх на Червената планина.“
Момчето взело три бурета с тарасун и три овци, направило възлияния,
хапнало, пийнало и после потеглило към Червената планина.
Далече, в края на хоризонта съзряло кон, който се приближавал и тичал
около него, но момчето не успявало да го хване. Накрая жребецът казал: „Ако
ти си моят господар – стреляй в сърцето ми и стрелата ще ме прониже без да
текне кръв, а ако потече кръв – тогава ти не си моят господар, а зъл враг.“
Момчето стреляло и кръв не текнала.
„Яхни ме,“ – казал жребецът, – „ти си моят господар.“
След като го яхнал, конят препускал трийсет дни, за да хвърли момчето от
гърба си, но не успял. „Подиграваш ли се, дали съм твоя господар? Ще те
убия!“ – извикало ядосано момчето накрая.
„Трябваше да изпитам теб и силата ти,“ – отговорил конят, – „вече ще ти
служа вярно.“
Веднага се заловили да търсят сестрата. Пътували, пътували, докато
стигнали друго царство. Момчето забелязало следа и помислило, че е от сестра
му. Тръгнало по нея и подир много дни стигнало до подножието на една скала.
Спряло там, изкарало тютюн, хвърлило малко за боговете и запушило. И докато
пушило видяло млад мъж на черен кон да галопира от запад. Това бил синът на
Хан Зудук Шин Мергин Ксубун Зуд. Той
поздравил момчето и казал, че търси сестра си, която е дете.
После, на сив кон се появил млад мъж от изток. Това бил синът на Хан
Газар Ксара. После, от югозапад, на червеникавокафяв кон се появил трети млад
човек – Надур Гай Мергин. Всеки от тях търсил малката си сестра, всеки от тях
тръгнал по следата, която водела до скалата. Четиримата си направили
съвещание и решили, че сестрите им трябва да са някъде под голямата скала.
„Повдигни скалата,“ – казал първият момък на втория.
стр. 189
Той започнал да я повдига, докато не потънал в земята до колене. Третият
я повдигнал, докато не потънал до кръста. Четвъртият повдигнал, докато не
потънал в земята до раменете. Тогава първият се ядосал и рекъл: „Каква полза
да продължаваме, ако не можем да направим нищо?“ Сграбчил скалата, която
тежала деветдесет и девет пуда и я захвърлил оттатък седем долини и се
оказало, че е покривала дълбока дупка.
„Сега,“ – казал момъкът, – „един от нас трябва да отиде и повика девет
чудни ковача, които да направят верига, достатъчно дълга, за да стигнем
дъното на пещерата.“
Нито един от тях не искал да тръгне. Накрая синът на Бурулдай Богдо
заминал сам и помолил за верига дълга деветстотин сашени, толкова дълга, че
отнело на деветимата ковачи девет дена, за да я направят.
Занесъл веригата при дупката и казал: „Който и да слезе ще бъде издърпан
веднага щом разклати веригата,“ – и помолил Зудук да е първи.
Младия мъж слязъл двеста сашени, изплашил се и разклатил веригата.
Вторият момък слязъл четиристотин сашени и разклатил веригата. Третият слязъл
шестстотин сашени, разклатил веригата и те го издърпали.
„Слязох до дъното,“ – казал той, – „нямаше никакъв отвор, освен една
малка дупка, голяма колкото връх на карфица.“
Алтун, синът на стария хан, се ядосал тогава и казал на тримата младежи:
„Ако сте толкова слаби, защо тогава сте дошли да търсите сестрите си?“ После
освободил коня си и му казал: „Стой на свобода и ме изчакай известно време.
Ако се забавя много, тогава се прибери у дома. Но задължително бъди
внимателен с тези хора, могат да поискат да те убият.“
Сетне слязъл по цялата дължина на веригата; била дълга само сто сашени.
Мислил, мислил и накрая си казал: „Да се кача – не върви. Щом съм тръгнал –
трябва да стигна докрай.“ Пуснал се, паднал настрани, счупил си ребрата и
потънал наполовина в земята. Имал много пространство, но никой не слязъл при
него и останал там да лежи девет години. Накрая една мишка изпълзяла и си
направила гнездо в дрехите му. Като видял това си помислил: „Жив съм наполовина,
ако бях напълно жив, мишката нямаше да си направи гнездо върху мен.“
стр. 190
Тогава ударил мишката и
разбил едната й страна, тя изпълзяла настрани, намерила билка и отново била
добре, както преди.
Алтън пълзял по земята три дни и три нощи, пълзял, докато намери същото
биле. Хапнал от него и отново бил здрав, както преди. После тръгнал и вървял,
докато стигнал на открито, а и по-нататък – до огромна ливада, където видял
един стар орел, който не можел да лети. „Какво те мъчи?“ – попитал го Алтън.
„Покрит съм целия с рани,“ – отвърнал орелът, „че не мога да се движа. Отиди
и ми донеси Жива вода от девет извора.“
Алтън донесъл водата, старият орел отпил от нея и литнал във въздуха.
„Когато ти имаш нужда от приятел,“ – казал той, – „извикай ме и аз ще дойда.“
Алтън продължил нататък по ливадата, докато стигнал до плоско-върха
планина. Изкатерил я и видял хора да стоят нагъсто като засадени дървета.
Приближил се по-нататък и видял стотици казани върху огньове, пръснати
навсякъде. В казаните вряло месо и от хора, и от зверове. Той самият се
превърнал в стар съсухрен мъж. Приближил казаните и попитал хората, които
седели наблизо: „За кого е всичкото това месо в стотиците казани?“
„За Мангатай със стоте глави,“ – отговорили те.
Юртата на Мангатай била наблизо и зад седемдесет завеси спял той. Отдясно
имало седем завеси, а зад тях били четирите съпруги на Мангатай.
„Откъде идеш ти, старче?“ – попитала една от жените, когато той влязъл в
юртата.
„Аз съм пастирът на Ксапмиам Яма, някои от кравите му са се загубили и ги
търся.“
„Не са виждани наоколо,“ – отвърнала жената, но като го погледнала в
очите си помислила: „Въпреки че е стар, този човек може да и моят брат.“ Когато Алтън се обърнал, тя изтичала след
него и рекла: – „Аз съм сестра ти, но не се тревожи за мен. Щастлива съм тук.
Не се бий с Мангатай, защото той е велик магьосник.“
„Аз съм синът на хан Бурулдай Богдо, трябва да спечеля слава, ще се бия с
Мангатай и ще те освободя,“ – отвърнал Алтън.
стр. 191
Не успяла да го
разубеди и му казала: „Ще ти издам една тайна. Вдясно на вратата Мангатай има
Жива вода, отляво има Мъртва вода. Ако само усетиш дъха на Мъртвата вода, ти
ще умреш.“
„Аз също съм
магьосник, мога да превърна Живата вода в отрова, а отровата в Жива вода,
така че ако някой пие от Живата вода ще сякаш да е пил от отровата, а ако
някой пие от отровата – все едно е пил от Живата вода,“ – отвърнал той.
На стълб близо
до юртата било написано: „Ако някой иска да се бие с мен, нека се изкачи на
върха на отсрещната планина и да изчака докато дойда.“
Алтън пил от Живата
вода и се качил на планината. Две кози му се изпречили, той ги хванал, извил
им вратовете, одрал ги, забол ги на шишове и ги сложил да се пекат на огъня. Забелязал
много животински и човешки кости наоколо, това го изплашило, но си казал: „Пих
от Живата вода, Мангатай ще пие от Мъртвата вода, ще го победя,“ и легнал да
поспи.
Скоро Мангатай
дошъл. Носил брадва, седемдесет клина и чук, който тежал деветдесет пуда. „Що
за смелчак си ти?“ – извикал той, – „Лежиш тук на моята земя, а и печеш моите
кози? С един замах ще те убия!“
Замахнал с
брадвата към Алтън, но брадвата не направила и белег. После ударил дясната му
страна, направил лека рана, взел клиновете, за да ги забоде, но те
изхвръкнали назад, полетели към небето и се понесли към океана. Тогава замахнал
с чука, но той се счупил посредата и отхвръкнал към морето. Сега Мангатай
останал без оръжия. „Що за човек си ти, на чужда земя?“ – крещял яростно той.
Алтън се
пробудил, отръскал се и казал: „Колко много съм спал! Бълхи са ме хапали,“ –
и се потъркал отстрани. Тогава видял Мангатай и веднага се сборили. Три дни
отбягвали ударите, после тридесет дни се били, но нито единия не могъл да
победи другия. Накрая Мангатай казал: „Жаден съм, да слезем при юртата и да пийнем
вода за подсилване.“
стр.
192
Слезли долу и
Алтън пил от Живата вода, а Мангатай пил от Мъртвата вода, защото Алтън със
своята магия променил водите.
След това се
върнали в планината и продължили да се бият още трийсет дни. Тогава Мангатай
започнал да се поизморява.
Отново слезли
да починат, Алтън пил от Живата вода, а Мангатай от отровата. През следващите
трийсет дни Алтън удрял Мангатай от едно дърво в друго, докато стволовете на
всички дървета по върха на планината станали кървави. После, изпаднал в
ярост, той убил Мангатай и му откъснал главите.
Алтън направил мелница, в която смлял тялото и главите на Мангатай,
изгорил грамадата на пепел и я хвърлил във въздуха, а вятъра я отнесъл към
океана. Слязъл после в планината, събрал хората и казал, че господарят им е
мъртъв и че са свободни. „Но той има син, висок седем сашени,който е под пода
и покрит със златен капак,“ – казала сестрата на Алтън. Тогава той вдигнал
пода, вдигнал и златния капак и изкарал младия Мангатай. Наклал огън и го
хвърлил в него, но огънят не го изгарял.
„Ако преживее десет дни, ще е способен да убие десет хиляди човека, а
след двайсет дни сто хиляди не ще могат да го победят. Убий го веднага!“ –
казала Агуи на Гун, сестрата на Алтън.
Алтън построил огромна пещ и пъхнал в нея младия Мангатай. Нужни били
девет дни и девет нощи, за да го изгорят. После Алтън занесъл пепелта на
майката на момчето, която самата била Мангатай и попитал: „Какво предпочиташ
да вземеш, седемдесет конски опашки или седемдесет ствола на дървета?“
„Конските опашки мога да направя на въжета, а стволовете – на дърва,“
отвърнала тя.
Алтън докарал седемдесет коня и я вързал за опашките им. Това подплашило
конете, те хукнали в различни посоки и я разкъсали на парчета. Той събрал
парчетата и я съживил. След това я набучил на седемдесет дървени върха, и тя
умряла.
Претършувал дома и взел каквото му харесало. Подкарал добитъка, а с него,
към пещерата, където била веригата, тръгнали четирите жени.
стр. 193
Изпратил нагоре по веригата всичко, а сетне казал и на жените да тръгнат.
„Тръгни първа,“ – подканил сестра си, – „горе може да има врагове.“
„Аз нямах врагове, освен Мангатай, а той е мъртъв.“ – отвърнала тя.
Качили се те, а след тях и той, но точно когато се приближил до върха,
веригата била срязана. Паднал на дъното и потънал в земята до брадата си.
Алтън си спомнил за орела, извикал го и той дошъл. „В голяма беда си,“ –
казал орелът – „но ще отида да донеса Жива вода.“
Алтън отпил от водата, измъкнал се от земята и бил здрав, както някога. „Аз
ти помогнах веднъж,“ – казал Алтън – „и ти ми се отплати, но дали ще можеш да
ме измъкнеш от това подземно царство?“
„Ще те взема на гърба си,“ – отвърнал орелът – „но дай ми първо да хапна
месо, за да имам сили.“
В откритата местност Алтън намерил една коза, убил я и я дал на орела. След
като я изял, орелът качил Алтън на гърба си и литнал нагоре, но когато
стигнал на няколко сашени от върха, орелът се изморил и изгубил сили.
Алтън отрязал парче от своята плът от бедрото си и нахранил птицата, но в
момента, в който орелът отхапал от плътта паднал на дъното.
„Болен съм, може да умра.“ – казал орелът.
Алтън изтичал да донесе Жива вода, за да възстанови птицата.
„Защо ми даде от плътта си?“ – попитал орелът – „Трябваше да напрегна и
последните си сили и да те изведа. Сега и да искаш не можеш да излезеш от
това място.“
Младият мъж се натъжил. Скръстил ръце зад гърба и си тръгнал, говорейки: „Слязох
тук долу, за да спасявам, а не да прегрешавам. Защо съм така наказан?“ – Продължил
нататък, докато стигнал колиба, направена от сено. В нея старец и старица
брояли сребърни монети. И се карали.
„Аз имам много,“ – казвал единият. „Аз имам повече,“ – отвръщал другият. Когато
видели Алтън го повикали, „Ела и ги раздели по равно между нас. Както кажеш,
така ще направим.“ Разделил ги той по равно и старецът попитал какво желае,
заради безпокойството. „Искам да се прибера у дома, който е в страната над
тази,“ – отвърнал Алтън.
„Послушай съвета ми, направи това, което ти кажа и ще се прибереш. Вземи дудки(вид
пръчка), прехапи я, ще си в дупката; прехапи
я втори път – ще си скункс и се катери, докато се умориш; прехапи я трети път
– ще си сврака и полети нависоко; захапи я четвърти път – ще си гарван и
отлети до върха.“
Алтън направил това и когато стигнал върха, приел собствената си форма,
сложил дудки в джоба си и продължил по пътя. Скоро намерил коня си да лежи на
земята, а задните му крака ужасно нагризани от вълци.
Трима млади мъже опитали да убият жребеца. Той им избягал и въпреки че
били на коне, те не могли да го застигнат. Тогава взели девет вълка от Есеге
Малан Бабай. Вълците го подгонили, скачали му, гриза ли го, но той избягал и
се върнал, за да чака господаря си, или да умре близо до дупката. Алтън се
качил на върха на Червената планина, донесъл Жива вода, напръскал жребеца си
с нея и го излекувал. И бил здрав, както някога. Тогава Алтън го яхнал и
препуснал на запад, яздил до дома на Зуду, онзи, на черния кон. Когато приближил
юртата той превърнал коня си в кремък и го сложил в джоба си. После се
превърнал на муха и кацнал на ръба на комина. Заслушал се и чул сестрата на
Зуду да казва: „Защо хвърли онзи добър човек в дупката?“, а младият мъж
отвърнал, „Ако ти е мъчно, защо не слезеш долу при него?“ и смъмрил сестра
си.
След това Алтън отлетял, възвърнал си формата, превърнал кремъка отново в
жребец и се запътил към юртата. Когато го видели, братът и сестрата се
изплашили. Единият побягнал в една посока, другият в друга.
„Защо се страхувате?“ – ги попитал той. „Кой ще е под земята и кой ще
над?“ – и като извадил дудки от джоба си извикал Зуду и го накарал да я
захапе. Щом я захапал, веднага се превърнал в лисица и избягал в гората.
Алтън завладял юртата и хората на Зуду и изпратил сестра му в дома си. После
отишъл в юртата на
стр. 195
мъжа със сивия кон, превърнал жребеца си в кремък, а себе си в муха,
кацнал на ръба на комина и се заслушал. Скоро чул сестрата на младежа да
пита: „Защо се отнесе с онзи добър човек така жестоко? Той ме спаси от
Мангатай.“
„Ако ти толкова мъчно, можеш да
слезеш долу в дупката и да умреш с него,“ – отвърнал брата.
Алтън се преобразил обратно на себе си, влязъл в юртата и казал: „Докато
бях в подземното царство, открих подарък за теб.“ Те много се учудили, когато
го видели, но братът бил доволен, че ще получи подарък. Алтън направил дудки
да изглежда много привлекателно, изкарал я и казал на младия мъж да я захапе.
Още щом я захапал, той се превърнал в скункс и избягал в гората. Алтън взел
всичко и изпратил сестрата в своята юрта.
После отишъл в дома на третия мъж, превърнал се в муха, заслушал се и
чул: „Защо сряза веригата и уби добрия човек?“
„Ако толкова държиш на него,“ – отвърнал брата, – „защо не се върнеш при
него?“
Точно тогава, за голяма учудване на брата и за радост на сестрата, Алтън
влязъл в юртата. Помолил брата да захапе пръчката дудки и младият мъж го
направил от любопитство. На момента се превърнал в сврака и отлетял. Алтън взел
всичките му владения и сестра му и се прибрал в своята юрта. Там заварил
другите сестри, а също и своята собствена.
Всичко наоколо било изпаднало в лошо състояние, защото майка му и баща му
били много стари. Родителите му не го познали, но сестра му го и настъпила
такава радост.
Той се оженил за трите сестри на тримата млади мъже. Хората се събрали и
празнували девет дена и девет нощи.
|
