От
Елеанор Фарджън
Превод
на Николай Кулев
ПРЕДГОВОР
В Адвърсейн, Съсекс, все още
пеят песента за Пролетнозелената лейди; всяка чудна вечер по улиците, или по
ливадите, можете да срещнете деца, които играят старата игра, останала им от
бащите, макар малко от тях, а може и нито едно, да знаят произхода ѝ. За тях тя
е като маргаритките в полето или като звездите на небето. За тези неща, а и за
подобни, те не задават въпроси. Но все още има такива, които ще играят Дъщерята
на императора, други – Странстващия певец, а останалата група(не повече от
шест) ще се превърнат в Пролетнозелената лейди, Бледорозовата лейди, Лейди
Златната ябълка от трите части на играта. Често са повече от шестима в група,
защото точния брой девойки, които пазят
своето другарче в затвора е така забравен, както и техните имена: Джоселин, Джейн, Дженифър, Джесика, Джойс и
Джоан. Забравено е и името на Джилиън – чаровната пленница. А Странстващият
певец за тях е Странстващият певец, а не Мартин Пипин певеца. Че и по-лошо,
смятат, че той е възлюбения на пленената девойка, който измъква цветето,
пръстена и ключа за затвора от строгите девици по своя воля и накрая избягва с
нея по море с малката си лодка, за да заживеят завинаги щастливо. Но те грешат.
Мартин Пипин никога не е измъквал нещо от някого по своя воля, защото е нямал
въобще такова желание. В тази история той е бил в служба на младия Робин Ру.
Има и още несъответствия, Дъщерята на императора не е дъщеря на император, а на
фермер, а морето не е море, а езерце на патици, нито…
Но нека започнем с детската
версия, както я пеят и танцуват в летните дни и вечери в Адвърсейн.
ПЕСЕН-ИГРАТА
ЗА „ПРОЛЕТНОЗЕЛЕНАТА ЛЕЙДИ“
(Дъщерята на императора седи
и ридае в кулата си. Около нея, обърнати с гръб, стоят шест девойки в кръг, с
хванати ръце. Облечени са в зелени рокли. Странстващият певец ги приближава със
своята лютня.)
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, моя пролетнозелена лейди,
може
ли да вляза в твоята градина, лейди?
Защото
се е появил листа на ябълковото дърво,
и
слънцето е нависоко, а поляната е в сянка, лейди, лейди.
Моя
мила лейди!
О,
моя пролетнозелена лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
Не
може да влезеш в нашата градина, певецо,
защото
трябва да пазим дъщерята на императора,
която
се крие в косите си тук, до прозореца,
в
мислите си на хиляди левги в океана,
певецо,
певецо!
Странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, моя пролетнозелена лейди,
ще
посвиря аз за теб под ябълковото дърво,
а
ти танцувай около сенчестото му стъбло.
Лейди,
лейди,
моя
мила лейди!
О,
моя пролетнозелена лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
О,
ако ни изпееш утринната песен,
как
това ще нарани императорската дъщеря?
И
дума не би казала тя, дори да танцуваме през целия ден,
тя
е с мислите си на хиляди левги отвъд океана,
певецо,
певецо,
странстващи
певецо.
О,
мой ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Но,
ако ти изпея утринната песен, лейди,
нека
да получа дар от императорската дъщеря –
цветето
от косата ѝ за моето сърце,
макар
нейното да е на хиляди левги отвъд океана,
лейди,
лейди.
Моя
мила лейди!
О,
моя пролетнозелена лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
(Дават му цветето от косата
на императорската дъщеря и пеят.)
Сега
можеш да ни изсвириш утринната песен, певецо,
танц
на зората за пролетнозелената лейди,
защото
се е появил листа на ябълковото дърво,
а
слънцето е нависоко, и поляната е в сянка,
певецо,
певецо.
Странстващи
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
Странстващият певец свири на
лютнята си, а девойките напускат мястото си и танцуват. Певецът тайно се
приближава до дъщерята на императора, която открива лицето си и запява:
ДЪЩЕРЯТА
НА ИМПЕРАТОРА
Майчице,
майчице, моя мила покойна майчице,
те
откраднаха цветето от косата на твоята ридаеща дъщеря!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Не
плачи, ще имаш друго,
защото
твоето е на хиляди левги отвъд океана,
дъще,
дъще.
Мила
дъще!
Любовта
не е далече, моя дъще!
После певецът пуска друго
цвете в скута на детето в средата и заминава. С това свършва първата част на
играта. Дъщерята на императора все още не е освободена, защото става ясно, че
ключа от нейната кула се пази от танцуващите деца. По всяка вероятност вече е
време за лягане и майките викат децата си от прозорците и портите, а децата
трябва да се приберат да хапнат топло мляко и хляб и после да легнат в хладните
си завивки.
Но ако имат още малко време,
играта продължава така. Танцуващите заобикалят другарчето си още веднъж, но са
облечени този път в бяло и розово. Промените ще отбележат вероятно с цветни
панделки или с някое цвете според сезона, или ще си се представят първо в
зелено, а после в розово, което е и най-добрия от всички начини. После…
(Девойките, облечени в бяло
и розово, стоят около дъщерята на императора, която ридае в своята кула. Към
тях отново се приближава Странстващият певец със своята лютня.)
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, моя бледорозова лейди,
може
ли да вляза в твоята овощна градина, лейди,
защото
се е появил листа на ябълковото дърво,
а
звездите скоро ще изгреят и поляната е тъмна?
Лейди,
лейди,
моя
мила лейди!
О,
моя бледорозова лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
Не
може да влезеш в градината ни, певецо!
Да
не би да носиш вест за дъщерята на императора
от
някого, пропъден на хиляди левги отвъд океана?
Певецо,
певецо,
Странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, моя бледорозова лейди,
не
ще ли чуеш един рондел, лейди?
Ще
свиря за теб под ябълковото дърво,
а
ти ще дойдеш на поляната, която е толкова мрачна.
Лейди,
лейди!
Моя
мила лейди,
О,
моя бледорозова лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
О,
ако ни изсвириш един рондел, певецо,
как
може това да нарани дъщерята на императора?
Тя
не би казала нещо дори да танцуваме седмица,
защото
е в мислите си на хиляди левги отвъд океана.
Певецо,
певецо!
Странстващ
певецо,
О,
ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Но
ако изсвиря един рондел, лейди,
нека
получа подарък от дъщерята на императора –
нейния
пръстен за моя пръст,
макар
тя да се е обрекла на хиляди левги отвъд океана.
Лейди,
лейди!
Моя
мила лейди!
О,
моя бледорозова лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
(Дават му пръстена от ръката
на императорската дъщеря и запяват.)
Сега
можеш да ни изсвириш един рондел, певецо,
Танц
на залеза за една бледорозова лейди,
Защото
ябълката вече има цвят,
а
звездите скоро ще изгреят и поляната е тъмна.
Певецо,
певецо!
Странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
(Както преди, певецът свири,
а девойките танцуват, и през отворения кръг певецът се приближава зад
императорската дъщеря, която открива лицето си и пее.)
ДЪЩЕРЯТА
НА ИМПЕРАТОРА
Майчице,
майчице, моя мила майчице,
Те
откраднаха пръстена от дъщеря ти, чието сърце е разбито.
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
О,
не разбивай сърцето си, ще носиш друг,
защото
твоят любим е на хиляди левги отвъд океана.
Дъще,
дъще!
Моя
мила дъще!
Любовта
е наблизо, дъще!
Третата част от играта се
играе рядко. Ако не е време за лягане, или време за чай, или за вечеря, или за
училище, участниците в играта вече са отегчени, защото е уморително дълга. И
вероятно повечето ще решат да играят на нещо друго, като например на Любезната
Берта, Работната девойка или на други, също така добри, но не чак толкова,
колкото е Пролетнозелената лейди, която е местна за Адвърсейн. Но аз веднъж
имах щастието да видя и чуя цялата игра, защото на децата им бе позволена „само
още една“ преди да си легнат и те избраха най дългата и я изиграха без да
изпуснат и сричка.
(Девойките, в жълти рокли,
отново са в кръг около дъщерята на императора и за последен път биват
заговорени от Певеца с лютнята.)
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, като златна ябълка лейди,
Може
ли да вляза в градината ти, лейди,
защото
ябълката вече има плод,
а
луната е изгряла, но поляната е скрита?
Лейди,
лейди!
Моя
мила лейди!
О,
като златна ябълка лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
Не
можеш да влезеш в градината, певецо,
защото
може да освободиш дъщерята на императора,
която
копнее да последва своя любим,
който
замина на хиляди левги отвъд океана.
Певецо,
певецо!
Странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Лейди,
лейди, като златна ябълка лейди,
не
искаш да ли чуеш една серенада, лейди?
Ще
я изпълня за теб сега под ябълковото дърво,
а
ти ще помечтаеш на поляната закрита,
Лейди,
лейди,
Моя
мила лейди!
О,
като златна ябълка лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
Ако
изпълниш серенада, певецо,
как
може това да нарани дъщерята на императора?
Тя
не би чула дори да танцуваме и година,
защото
сърцето ѝ е на хиляди левги отвъд океана,
Певецо,
певецо,
странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
СТРАНСТВАЩИЯТ
ПЕВЕЦ
Но,
ако изпълня серенада, лейди,
нека
пазя ключа на императорската дъщеря,
за
да не би нейното тяло да последва сърцето ѝ като лястовица
и
да отлети на хиляди левги отвъд океана.
Лейди,
лейди,
моя
мила лейди!
О,
като златна ябълка моя лейди!
ДЕВОЙКИТЕ
(Дават му в ръцете ключа от
кулата на императорската дъщеря.)
Сега
може да изпълниш една серенада, певецо,
мечта
в нощта за една като златна ябълка лейди,
Защото
ябълката вече има плод,
а
луната е изгряла, но поляната е скрита,
Певецо,
певецо,
странстващ
певецо!
О,
мой ласкави певецо!
(Певецът и девойките
танцуват отново, но една по една те заспиват на тихата музика, а певецът
пристъпя в кръга, отключва кулата и целува дъщерята на императора. Те завършват
играта.)
Любима/любими,
твоят/моят истински любим
отвори
пътя към сърцето на императорската дъщеря!
Целта
ни е зората, а защита – тъмнината,
докато
плаваме хиляди левги отвъд океана,
любими,
любими,
Скъпи
мой, любими!
О,
мой истински любими!
(Странстващият певец и
императорската дъщеря отплават на хиляди левги в неговата малка лодка и
заживяват щастливо завинаги. С девойките не знам какво се случва.)
„Време е за лягане, деца!“
И те се прибират.
Виждате, че тяхната игра е
малко странна. Любовната история се развива около една стара приказка, както
лишеят около един стар клон. А историята за Мартин Пипин в овощната градина е
толкова стара – някои казват на една година, други на две. Може ли да се
очаква, че децата ще я помнят?
Но ето истината за нея.
МАРТИН
ПИПИН В ЯБЪЛКОВАТА ГРАДИНА
ПРОЛОГ
ЧАСТ I
Една сутрин, през април,
докато се разхождаше из ливадите около Адвърсейн, Мартин Пипин видя едно момче
да разпръсква овесено семе в една нива. Такава интересна гледка можеше да
задържи Мартин за час така, както изкарването на прехрана не можеше да го
задържи и минута. И той се подпря на една порта, а скоро забеляза, че с всяка
шепа, която разпръскваше, младежът проливаше толкова сълзи, колкото и зърна, а
от време на време спираше съвсем да сее и ридаеше горчиво, като покриваше
лицето си с длани. След като това се случи три или четири пъти, Мартин повика
младежа, който се беше приближил вече много до портата.
– Млади господарю! – каза
той. – Хлебарят на тази реколта не би желал сол в своя хляб, така е.
Младият мъж свали ръцете си
и обърна мрачното си и натъжено лице към странстващия певец. Беше толкова млад,
че нямаше още брада.
– Онези,
които опитат от моята мъка, – отвърна той, – няма да имат апетит за хляб.
След това се зае отново със
своето сеене и въздишайки прекоси нивата.
Когато отново се върна,
Мартин му каза:
– Трябва да е много горчива
тази мъка, за да откаже човек от обяда.
– Най-горчивата. – каза
младежът и продължи по пътя си.
На следващото му
приближаване Мартин го попита:
– Как се казва твоята мъка?
– Любов. – отвърна младежът,
но не беше много близо до портата и Мартин Пипин не чу думата. Тогава попита
по-силно:
– Какво?
– Любов! – извика младежът.
Гласът му секна. Изглеждаше леко притеснен. Мартин задъвка стрък трева и се
загледа в него.
В един момент той извика:
– Досега не съм губил апетит
заради любов.
– Тогава, – изрева младежът
– никога не си обичал.
След тези думи Мартин
прескочи портата и се втурна по браздата зад момчето.
– Обичал съм, – заяви той, –
толкова пъти, колкото съм настройвал струните на лютнята си.
– Тогава – каза момчето, без
да се обръща, – никога не си обичал напразно.
– Никога, благодарение на
Бога! – отвърна със плам Мартин.
Младежът, чието име беше
Робин Ру, изведнъж пусна всичките си семена, вдигна ръце и извика:
– О, Джилиън, Джилиън! – и
заплака по-тежко от преди.
– Кажи ми своята мъка. –
каза благо Певецът.
– Сър, – отвърна младежът, –
не Ви познавам, дрехите Ви са дрипави, но сте първият, който се интересува дали
сърцето ми е разбито, откакто моята любима Джилиън беше заключена с шест ключа
в къщата с кладенеца на баща ѝ и шест доячки, заклети девици и мъжемразки,
пазят шестте ключа.
– Жадният– отвърна Мартин, –
не зависи от катинари, когато е заобиколен от вода.
– Но, сър, – продължи
настойчиво младежът, – тази къща с кладенеца се намира в средата на ябълкова
градина, която е заградена от двуметров трънлив жив плет и няма вход, а само
малка вратичка, която е залостена отвътре.
– Наистина ли? – каза
Мартин.
– А най-лошото е, че около
живия плет има огромно езеро, девет ярда широко, и три диви патици, които
плуват в него. Уви! – изплака той – Никога няма да видя моето прекрасно момиче
отново!
– Любовта е огромна сила –
каза Мартин – и без съмнение няма неща, които да не може да направи.
– Моля се за нещо съвсем
малко, – въздъхна Робин Ру. – Само да ѝ изпратя една иглика за диадемата ѝ, и да имам отново цветето, което носи сега, каквото и да е то.
– Наистина ли ще си доволен
от това? – отвърна Мартин Пипин.
– Тогава ще се съглася да
живея толкова дълго, че да завърша сеитбата си! – закле се Робин Ру.
– Добре, това си струва, –
отвърна доволно Мартин – защото полята не бива да останат незасети, тъй като
трябва да раждат. Насочи ме към ябълковата градина на твоята Джилиън.
– Безсмислено е. – каза
Робин. – Дори да прекосиш езерото и да се изплъзнеш от патиците и стигнеш до
зелената порта, доячките на бащата на моята любима не ще бъдат победени от
който и да е мъж. А те пазят къщата с кладенеца ден и нощ.
– И все пак, насочи ме към
градината – повтори Мартин Пипин и удари с пръсти по лютнята си.
– О, сър, – тревожно каза
Робин, – трябва да Ви предупредя, че това е дълъг и уморителен път, около две
мили. – И погледна печално към певеца, като че ли от страх той би се отказал от приключението.
– Може да се опита, –
отвърна Мартин – а сега ми кажи само на юг или на север да тръгна.
– Фермерът Джилмън, баща ѝ,
–каза Робин Ру – има огромна тояга…
– С божията помощ! – извика
Мартин и потегли.
– С нея и ще свършиш! –
въздъхна опечаленият любовник.
– Нека поне започнем! –
продума Мартин Пипин.
После прескочи портата,
присмя се на кукувицата, откъсна една иглика и продължи с песен по пътя.
Робин Ру продължи със
сеитбата, а и със сълзите.
– Момичета, – попита
Джоселин – какво се задава по езерото?
– Това е мъж, – отвърна
малката Джоан.
Шестте момичета се втурнаха
и се струпаха на малкото прозорче и застанали на пръсти надничаха измежду
летните си шапчици. Роклите и шапчиците им бяха зелени като листа на маруля.
– На сал ли пристига? –
попита Джесика, която седеше отзад.
– Не, – отвърна Джейн, –
идва пеша. Събул си е обувките, но се страхувам, че ще намокри панталона си.
– Дава хляб на патиците, –
каза Дженифър.
– И има лютня на гърба си, –
каза Джойс.
– Мъжо, – извика Джослин,
която беше най-висока и най-строга от доячките, – изчезвай веднага!
По това време Мартин Пипин
беше на ръка разстояние от зелената порта. Той погледна с наслада шестте
девици, които се суетяха в зелените си рокли и гледаха ококорени и с порозовели
бузки изпод зелените си бонета. Зад тях той съзря забранената градина,
изпълнена с кукувича прежда, иглики, жълти нарциси, сребърни анемонии,
виолетови и бели теменужки, които изпъстряха свежата трева. Усуканите ябълкови
дръвчета се бяха разлистили скоро. 01
– Отивай си! – извикаха в
хор доячките. – Отивай си!
– Мои зелени момичета, –
каза Мартин, – не може ли да вляза в градината ви? Слънцето е високо, а сянката
е прохладна в тревата. Нека вляза да си отпочина малко, скъпи девойки, ако
наистина сте девойки, а не шест паднали от ябълковите дръвчета листенца.
– Не може да влезеш, – каза
Джоселин – защото пазим дъщерята на нашия господар, която седи ей-там и ридае в
къщата с кладенеца.
– Това е благородно и
деликатно задължение –каза Мартин, – От какво я пазите?
Доячките се спогледаха
строго и малката Джоан каза:
– Това е тайна.
– Няма да питам тогава. А
какво правите по цял ден?
– Нищо, и е много скучно –
отвърна Джойс.
– За господарската дъщеря
трябва да е още по-скучно – каза Мартин.
– О, не, тя се занимава със
своите мисли – отвърна Джоан.
– А твоите какви са?
– Ние нямаме мисли. Всъщност
и не би трябвало да мисля – отвърна Джоселин.
– Простете, но след като
часовете ви са скучни, бихте ли ми позволили да ви посвиря и попея? Ще ви изпея
една песен за пролетната утрин, а вие ще потанцувате на тревата като листа на
вятъра.
– Мисля, че няма да е
проблем – каза Джейн, а Джесика допълни:
– За Джилиън това няма да е
от значение. След нея Джойс добави:
– Заради мислите си тя не би
вдигнала поглед, дори ако танцуваме цял ден.
– Докато той е от едната
страна на портата… – каза Джоселин.
– …а ние от другата –
допълни Дженифър.
– Обичам да танцувам – каза
малката Джоан.
– Момко! – извикаха
доячките. – Пей и свири за нас!
– О, девойки, – отвърна
Мартин весело, – всяка песен си има цена. Не тъжете, моята не е скъпа. Нека да
видим… Ще ми донесете цветето от косите на вашата млада господарка, която седи
и ридае на парапета, скрила лице в искрящите си коси.
Доячките плеснаха с ръце, а
малката Джоана се втурна към кладенеца и с леко движение свали от русите коси
на плачещата една жълта иглика. Занесе я до портата и я сложи в ръцете на
Мартин.
– Сега ще ни посвириш, нали?
– каза тя. – Песен за пролетното утро, в което листата на ябълковите дръвчета танцуват.
Тогава Мартин настрои своята
лютня и запя, а момичетата се хванаха в кръг и затанцуваха сред изкривените
дръвчета.
Зеленият
лист танцува сега,
зеленият
лист танцува сега,
зеленият
лист със своите извити крилца
танцува
на ствола сега,
всеки
шум във въздуха шепти:
Хванах
те, хванах те,
Лист
със извити крилца,
хванах
те в моя капан!
В чий
капан? В пролетния,
който
те е уловил за клона,
където
танцуваш сега,
танцуваш,
но да летиш не можеш,
заради
всичките ти извити крилца,
които
сочат към небето,
към
което като лястовица искаш да се втурнеш,
заради
крилцата, които са те прихванали към клона,
за
да танцуваш, а не да летиш!
Танцувай
на клона,
танцувай
на клона,
танцувай
със своите извити крилца,
танцувай
на ябълковия клон.
Докато Мартин пееше и
доячките танцуваха, Джилиън, в своя затвор, изглежда не чуваше и не виждаше
нищо освен мелодията и трепета на своята скръб. След малко тя повдигна ръка и
опипа диадемата си, а после показа най-хубавото лице, което Мартин някога бе
виждал. С една огромна крачка той мина през портата, а зелените танцьорки
въобще не го забелязаха.
Джилиън разтвори нежните си
като цвят на дюля устни и…
– О, майчице, майчице! –
каза тя, – Ако само беше жива, те не биха откраднали цветето от косите ми,
докато плачех.
Над главата й шептящ глас
отговори:
– О, дъще, дъще, спри да
плачеш. Ето ти едно друго цвете, тъй като твоето отлетя отвъд езерото към
Адвърсейн.
Я, вижте! Друга иглика падна
от небето в скута ѝ. И в този ден прекрасната Джилиън не плака повече.
ЧАСТ II
Случи се така, че в един
следобед през май, Мартин Пипин отново мина през Адвърсейн и тогава, докато се
разхождаше си помисли: „Със сигурност съм минавал от тук,“ но не можеше да си
спомни кога или как, защото оттогава под мостовете на времето беше изтекъл цял
месец, а човешката памет не е безгранична.
Но докато минаваше покрай
една градина, той дочу ридание. И любопитството, от което най-вече беше
изграден, го накара да се покатери на една стара тухлена ограда и да открие
каква беше причината. Това което видя беше градина от спретнати лехи, а между
тях тревни пътечки с бордюри от бели, червени и розови маргаритки или с бордюри
от зелени подправки, лавандула или шибой; тук-там имаше кордони[1]
от плодни дръвчета – ябълки, сливи, череши, а в един слънчев кът цъфтеше храст
френско грозде, отрупан с жужащи пчели. Срещу вътрешните стени бяха полегнали
крушови дръвчета, чийто изпънати клони приличаха на петолиния, върху които бяха
написани прекрасни мелодии със снежнобели ноти. А насред всичко това стоеше
един млад мъж с лице тъмно като горски плод, който пръскаше дръвчетата с
лековита вода, а когато речеше да напълни помпата си, той изплакваше толкова
много сълзи, че тя винаги беше пълна догоре.
След като видя това да се
случва няколко пъти, Мартин извика младия мъж.
– Млади господарю! Този,
който опита сливите ти ще има нужда от захар, така е.
Младият мъж повдигна глава:
– В целият свят няма толкова
захар, която да може да подслади плодовете, полети с моята мъка.
– Тогава хабиш лековитата
вода и мисля, че името ти е Робин Ру – отвърна му Мартин.
– Така е, а ти си Мартин
Пипин, на когото дължа повече, отколкото на който и да е друг. Но игликата,
която ми донесе преди двадесет и пет дни увехна.
– А как е твоята Джилиън?
– Как бих могъл да кажа как
е тя? Тя е там, където си беше, а аз съм тук, където съм. Какво ли ще се случи
с мен?
– Има загадки без отговор –
каза Мартин.
– Аз мога да отговоря на
тази. Ще се влоша и ще умра. И не искам нищо повече, освен да ѝ изпратя
пръстен, който да сложи на своя пръст, а аз да получа и нося нейния.
– Ще си доволен ли от това?
– попита Мартин.
– Тогава ще прегърна живота,
– отвърна Робин Ру – докато поне привърша с пръскането.
– Можеш да помолиш Бог както
за малки неща – рече Мартин любезно, – така и за големи, а дърветата, които
дават плодове, не бива да бъдат погубени.
След като каза това, той сви
краката си, скочи на пътя, погъделичка с крак един броненосец, сложи сребърния
пръстен на своя пръст и потегли със песен.
– Девойки, – каза Джоселин –
онзи мъж се задава отново.
Спомените на жените са
по-трайни от тези на мъжете. Във всеки случай, доячките веднага се сетиха за
кого говореше тя, въпреки че беше минал почти месец от неговото идване.
– Носи ли лютнята си? –
попита малката Джоан.
– Носи я. И дава торта на
патиците, а те взимат от ръката му. Човече, отивай си веднага!
Мартин Пипин подпря лакътя
си на малката порта и погледна усмихнат към градината – цялата в бели и розови
цветове. Най-високите дървета, които бяха разцъфтели, приличаха на каскади от
бели цветя, други бяха порозовели като бузките на спящо дете, имаше и такива,
които все още бяха обсипани с розовочервени пъпки. Тревата беше висока и
изпълнена с пъстри орхидеи, а високият див магданоз беше изплел своята
дантелена мрежа почти до най-ниския цъфтящ клон. Така доячките стояха в
градината потопени и обгърнати до кръста от преплетени цветя и всичките те бяха
облечени в тънки розови ленени рокли с дълги широки бели ръкави, а лицата им
пламтяха, може би от розовите обшивки на белите им бонета или заради
настъпващата от запад вечер, или… не знам защо.
– Отивай си! Отивай си! –
извикаха те на натрапника.
– Мои розовобели девойки, –
каза Мартин – няма ли да ме пуснете във вашата градина? Защото звездите
изгряват заедно с росата, а времето е тихо. Нека вляза и отпочина за малко,
скъпи девойки, ако вие наистина сте девойки, а не шест паднали от клоните
ябълкови цветчета.
– Не може да влезеш, – каза
Джоселин – защото може да носиш вест за дъщерята на нашия господар, която седи
и ридае в къщата с кладенеца.
– От кого би трябвало да ѝ
нося вест? – попита учуден Мартин.
Доячките сведоха поглед и
малката Джоан каза: „Тайна е.“
– Няма да питам тогава. Но
да посвиря ли малко на моята лютня? Времето е прекрасно за песни и танци, а аз
ще изпълня песен за една слънчева майска вечер и вие ще се полюшвате сред
тревата, като другите цветя по големите клони.
– Според мен това не би
наранило никого – каза Джейн.
– Джилиън не би се
обезпокоила от две песни – прибави Джесика.
– Тя не би казала и дума,
дори ако потанцуваме седмица – допълни Джойс.
А Джоселин каза:
– Само ако той седи от неговата
страна на оградата…
– ...а ние от нашата. –
добави Дженифър.
– О, обожавам да танцувам! –
извика малката Джоан.
– Човече! Започвай да свириш
и пееш веднага! – изкомандваха го те в хор.
– Красавици мои, – засмя се
Мартин Пипин, – песните са леки като въздуха, но струват повече и от перлите, и
от диамантите. Какво ще получа за моята песен? Почакайте, знам! Ще ми донесете
пръстена от ръката на вашата малка господарка, която седи скрита под фонтана от
нейните собствени златни коси.
При тези думи доячките кимнаха
весело, а малката Джоан приближи на пръсти до къщата с кладенеца и свали тъй
леко пръстена от ръката на Джилиън, както лесно се изплъзва маргаритка от
венец. После се втурна с него към портата, а Мартин протегна малкия си пръст,
на който тя го постави и каза:
– Сега изпълни обещанието
си, сладък певецо, и изсвири песента за майската вечер, когато от щастие цъфтят
ябълковите дръвчета.
Мартин Пипин настрои лютнята
си и засвири, а момичетата се понесоха по една или по две сред градинската
трева:
Плаване,
плаване, какво видях като плаване аз?
Приказни
кораби с розови и бели платна, които се носят леко,
като
лебеди в река от светлина.
Плаване
ли видях?
Не,
това беше ябълков цвят, розов и светъл,
поддаващ
се леко на нежния вятър.
Аз
видях плаване.
Плаване,
плаване, какво видях като плаване аз?
Бели
облаци по здрач, носещи се леко насам и натам,
като
песен на херувим.
Плаване
ли видях?
Не,
това бяха прекрасни момичета, облечени като цветя,
хванати
в кръг около своя ябълков кът.
Аз
видях плаване.
Или
беше това само сън, мой сън?
Кой
знае?
Видях
ли аз плаване крехко като снежинка, пламнало като роза?
Плаване,
плаване, какво видях аз като плаване?
Мартин пееше, девойките
танцуваха, а Джилиън в своя затвор чуваше само падането на сълзите си и виждаше
единствено многоцветните призми в миглите си. След малко тя подпря бузата си с
ръка и при допира усети липсата на нещо, което познаваше. Сетне откри
прекрасното си лице, изпълнено със скръб и Мартин или трябваше да я успокои,
или да заплаче като нея. Танцуващите момичета не обърнаха внимание, когато той
прекрачи портата и отиде при дърветата до къщичката с кладенеца.
– О, майчице, майчице! –
въздъхна Джилиън, – Само ако беше жива, те не биха откраднали пръстена от
ръката ми, докато аз съм с разбито сърце.
Над главата ѝ един шепнещ
глас отговори:
– Дъще, дъще, пощади сърцето
си! Ще получиш друг пръстен, тъй като твоят отлетя отвъд езерото към Адвърсейн.
О, чудеса! От самите небеса
изпадна в пазвата ѝ един сребърен пръстен. И ако в оная нощ Джилиън не заспа,
то също и не рида.
ЧАСТ III
В началото на първата
седмица на септември Мартин Пипин отиде отново до Адвърсейн и когато го видя си
каза:
– Това е най-прекрасното
селце, в което съм имал щастието да попадна през цялото ми странстване. И ако
имам шанс или съдба пожелае, аз отново ще го посетя.
Докато си мислеше тези неща,
слухът му беше връхлетян от стонове и въздишки и той наплюнчи пръста си, вдигна
го да разбере откъде духа вятъра в този горящ в синьо и златно ден, но нямаше
вятър и той потърси друг начин да разбере източника на тези шумове. Откри го в
една житна нива, където един младеж трупаше снопи на куп. Много млад беше
човекът, с потъмняло като мед от слънцето лице. И докато ги трупаше, той
въздишаше така, че при всяко хвърляне на сноп той събаряше два в нозете си.
Като видя, че това се случва повече от веднъж, Мартин извика високо към
жътваря:
– Млади господарю,
мелницата, която ще мели твоето жито не ще има нужда от вятър в крилата си,
така е.
Младежът вдигна очи от
работата си, за да отговори:
– Няма толкова твърди
мелнични камъни на света, които да смелят зърната на моята скръб.
– Тогава бих запазил тези ветрове
дотогава, докато от тях ще има повече полза. И ако правилно си спомням, ти
носиш дамски пръстен на малкия си пръст, макар да не си спомням нито нейното,
нито твоето име.
– Нейното ангелско име е
Джилиън, а моето – Робин Ру, – отвърна младежът.
– Женен ли си вече? – попита
Мартин.
– Женен? – изплака той. –
Забрави ли, че тя е заключена с шест ключа в къщата с кладенеца на баща ѝ?
– Но това беше отдавна –
каза Мартин. – Още ли е там?
– Там е – отвърна Робин Ру,
– а аз съм тук.
– Добре, всяко състояние има
някога край – каза Мартин Пипин.
– Дори животът има –
въздъхна Робин, – и затова преди да
свърши месеца аз ще увехна и ще бъда положен в земята.
– Ще бъде жалко, нищо ли не
може да те спаси? – попита Мартин.
– Нищо, освен ключовете за
нейния затвор, а те са в ония, които никога не ще ги предадат.
– Спомням си, – каза Мартин
– шестте доячки.
– С каменните сърца! –
проплака Робин.
– От камъка могат да се изкарат
искри – отвърна по своя неподходящ начин Мартин. – Но кажи ми, ако затворът на
Джилиън бъде наистина отключен, завинаги ли ще си щастлив?
– О, ако затворът ѝ бъде
отключен, а затворникът му в тези ръце, това жито ще стане брашно за сватбена
торта.
– Това е най-хубавата торта
– каза Мартин, – и житото, което е определено за нея не бива да гние непочистено.
След тези думи той излезе от
нивата, събра камбанки и с тях звънна така силно в ухото на един преминаващ
заек, че както разправят, не спрял да търчи, докато не се озовал във Франция, а
Мартин продължи по пътя тананикайки си с лютня в ръка.
По пътя си срещна една
циганка.
– Момичета, има някой на
вратата. – каза Джоселин.
Доячките, които ядели
ябълки, се струпали около нея веднага.
– Мъж ли е? – попита малката
Джоан между хапките.
– Не за щастие, циганка е –
отвърна Джоселин. Девойките се оттеглиха, а страховете им се уталожиха. Джоан
отхапа ябълката си и рече:
– Устата ми изтръпва от
тази.
– Моята е кисела – каза
Джойс.
– Моята е твърда – рече
Джесика.
– Моята е наранена – добави
Джейн.
– Моята е с червей – каза
Дженифър.
И изхвърлиха ябълките си.
– Кой ще си купи бижута? – извика пред вратата
циганката.
– Какво имаш за продан? –
попита Джоселин.
– Всякакви украшения и
дрънкулки. Пръстени и панделки, огледала и мъниста, копринени връзки за обувки
и цветни ширити, захаросани ядки, парфюми, позлатени игли, сребърни катарами, колани
и гривни, шарени шалчета на точки, на райета, копанчета от слонова кост,
клончета от корали, раковини от далечни земи, за които казват, че ако ги сложиш
под възглавницата си ще ти разкриват тайни цяла нощ. Ето и покривки от различи
парчета, една книжка с балади, а ето и тесте карти за гледане. Какво ще си
купите? – Съновник, кристална топка, магически прах, чрез който ще можете да
видите своя любим в тъмнината?
– Ох! – и се чуха шест
въздишки като една.
– Или този прах, който ще го
омагьоса да ви обича, ако той не ви обича?
– Пфу! Срамота! – възкликна
Джоселин остро, – Не искаме любовни магии.
– Сигурна съм! – засмя се
циганката. – Какво ще купите?
Дженифър: – Аз ще взема това
шишенце парфюм.
Джойс: – Аз ще взема това
огледало.
Джесика: – А аз тази
огърлица с мъниста.
Джейн: – Чифт катарами за
обувки, моля.
Джоан: – За мен тази връзка
панделки.
Джоселин: – Имаш ли дантелен
корсет от жълта коприна?
Циганката: – Ето на теб и на
теб. Без любовни магии, не. Уверявам ви, без магии! Ай, имам жълта дантела,
която ще те държи тъй както държи ревността, красавице. Повече от всичките
магии за любов! А какво ще иска тя, която седи приведена в къщата с кладенеца?
– О, циганко! – изплака
Джоселин, – Има ли сред твоите магии такава, която да ИЗБАВИ момиче от любовта?
– Не, не, не, – отвърна
циганката и изведнъж се натъжи – това е магия, която аз нямам сили да направя,
но знам всъщност само един лек. Толкова ли тежък случаят?
– Тя беше затворена в къщата
с кладенеца, за да се излекува от любовта – каза Джоселин – и от шест месеца
въобще не е спряла да плаче и не е продумала нито една дума. Ако знаеш
лекарството, което ще я отърве от нейната безразсъдност, умолявам те, кажи ни
за него. Защото е ужасно скучно в тази градина като няма нищо за правене, освен
да гледаме промяната в ябълковите дръвчета, а междувременно в стопанството
липсват вода и мляко, няма достъп до кладенеца и няма девойки, които да доят
кравите. През деня идва старият Джилмън да ни каже как от сутрин до вечер е
принуден да пие ябълково вино и светла бира, и че фермата ще рухне напълно,
защото имал нещастно влюбена дъщеря. Какво е твоето лекарство? За него той би
дал и злато, и сребро.
– Не знам дали може да се
купи – каза циганката, – Не знам дали изобщо то съществува. Но когато една
девойка е обзета твърде от собствената си любовна история, само подобно нещо
може да я избави от мислите ѝ. Нищо освен нова любовна история не ще надвие
мрачните ѝ мисли, а ако тя е твърдоглава, тогава това няма да я спаси. Казвате,
че скърби за любовта си от шест месеца. Нека ѝ бъдат разказани шест нови
любовни истории, неща, които никоя жена не е чувала преди и аз мисля, че ще се
излекува. Тези противоотрови така ще работят в нея, че малко по малко нейната
случка ще се изпари от кръвта ѝ. Но аз се съмнявам, че има шест неразказани
любовни истории на тази земя, а ако има, не знам кой може да ги пази скрити
така дълбоко.
– Колко жалко! – извика
Джоселин. – Тогава трябва да останем тук завинаги, докато умрем.
– Така изглежда, – каза
циганката – а моите стоки са по пени парчето.
03.01
Като каза това тя взе парите
и си тръгна. А това, което знам е, че никой не я видя повече, нито мъж, нито
жена, нито дете.
– Мои като златна ябълка
момичета, – каза Мартин Пипин в ясната нощ, облягайки се на портата – може ли
да вляза в градината ви?
Докато се обръщаше към тях,
той гледаше с наслада към оградата. На лунна светлина, а беше пълнолуние, той
видя, че тревата в градината беше подкастрена и изпъстрена с малки детелини, но
покрай живия плет растяха бял равнец, коча билка, хубавия спореж, дивата лоза с
нейните сърцевидни листа и
кървавочервени боровинки, които правеха заслон над всички други.
Ябълковите дръвчета бяха отрупани със съцветия от блещукащи златни малки
лунички, висящи сред листата на увисналите клони. В тревата под всяко дърво
имаше обръч от обрулени клонки, но най-красивата гледка беше обръча от
момичета, облечени в жълти рокли и шапки, които бяха полегнали около дървото в
средата на градината като паднали ябълки.
– Скъпи момичета, пуснете ме
да вляза – помоли Певецът.
Като чуха думите му шестте
доячки се вдигнаха от тревата като златни фонтани. А те наистина бяха фонтани,
защото от очите им се лееха сълзи.
– Не сме те чули да идваш, –
каза малката Джоан.
– Върви си веднага! –
заповяда Джоселин.
После всички в хор извикаха:
– Върви си!
– Мои като златни ябълки
момичета, – каза Мартин Пипин – умолявам ви да ме пуснете. Защото луната е
високо и е време за лягане, или за ставане в приятна компания. Затова ви моля
да ме пуснете, скъпи девойки, ако наистина сте девойки, а не шест ябълки
скъсани от дървото.
– Не може да влезеш, – каза Джоселин, – освен ако не освободиш
дъщерята на нашия господар, която седи в Къщата с кладенеца и копнее да
последва сърцето си.
– Защо? Накъде иска да го
последва? – попита учудено Мартин.
Доячките извърнаха лицата
си, а малката Джон прошепна, „Това е тайна.“
– За това няма да мисля. Но
да ви изпея ли една песен, на която може да потанцувате? Ще изпея песен за
августовската нощ, когато луната се люлее в люлката на небето, докато изгрява,
а вие ще се люлеете на земята като ябълка на клонче – каза Мартин.
И Джейн каза:
– Аз нямам нищо против.
– Джилиън няма да обърне
внимание на малките ябълки – добави Джесика.
Джойс пък:
– Тя няма да чуе дори да
танцуваме и година.
Но Джоселин:
– Ако той не влиза при нас…,
и Дженифър допълни: – …или ние не излизаме.
– О, нека да танцуваме, нека
да танцуваме! – извика малката Джоан.
– Човече, свири и пей за
нас, колкото може по-бързо! – казаха заедно те.
– Сладурани, – каза
поклащайки глава Мартин Пипин, – за песните се плаща, а не знам какво да ви
поискам, нещо малко ще да е. Сега, измислих! Ако ви дам ключовете за танца, вие
ще ми дадете ключовете за вашата малка господарка, за да я пазя да не последва
сърцето си като прелетна птичка, но… не е моя работа да искам.
При тази молба, направена
толкова весело и небрежно, момичетата се спогледаха смаяно. После Джоселин се
изправи и като посочи направо към езерото с патиците извика:
– Певецо, махай се!
И шестте момичета му
обърнаха гръб и се скриха в лунната сянка.
– Горко ми!– въздъхна Мартин
Пипин, – Как може да се спъне глупакът и да не разбере, ако не удари с нос
земята. Ще пея за вас безплатно.
Но момичетата не отговориха.
Мартин взе лютнята си и запя
така тихо и сладко, че те едва чуваха мелодията на песента му, заради тежкия
сладък аромат от несъбраните ябълки на главите им.
Подхвърли
ми своята златна топка, засмяно, прекрасно момиче,
прекрасно,
засмяно момиче, подхвърли ми своята топка!
Аз
ще я хвана и ще я хвърля, и ще я скрия и ще я покажа,
и
ще я завъртя до небето и не ще я оставя да падне.
Момче,
отивай си! Няма да играя с теб –
това
не е топка!
Твърде
големи сме да играем на топка.
Подхвърли
ми златното слънце, засмяна, прекрасна девойко,
прекрасна,
засмяна девойко, подхвърли ми слънцето!
Аз
ще го завъртя, ще го повъртя и ще го въртя,
докато
пеят петлите в нощта и се появи изведнъж утринта.
Момче,
няма да играя с теб! И ще съм кратка–
това
не е слънце!
Твърде
млади сме, за да си играем игрички със слънцето.
Подхвърли
ми своята златна играчка, засмяно, прекрасно момиче,
прекрасно,
засмяно момиче, подхвърли ми своята играчка!
За
мен е все едно, момиче, каква е тя,
на
едно момче му стига само да е обла.
Момче,
ела и я хвани тогава! Сега! Но не я кради!
Ето
твоята играчка!
Ябълките
са създадени и за момичетата, и за момчетата.
Не се чуваше шум или
движение от момичетата, които бяха в сенките.
– Сбогом, тогава! – каза
Мартин, – Ще трябва да отида другаде с моите
приказки и мелодии.
Като камъни от катапулт
доячките се изстреляха на портата.
– Приказки? – извика
Джесика.
– Знаеш ли приказки! –
възкликна Дженифър.
– Какви приказки?– настоя
Джейн.
– Любовни приказки? –
задъхано изрече Джойс.
– Шест приказки? – попита
настойчиво малката Джоан.
– Хиляда! – отвърна Мартин
Пипин.
Джоселин сложи ръката си на
резето.
– Човече, – каза тя –
влизай!
Тя отвори малката врата и
Мартин Пипин влезе в ябълковата градина.
УВОД
КЪМ ПЪРВАТА ПРИКАЗКА
– А сега, – каза Мартин
Пипин, – какво точно искате от мен?
– Ако обичаш, – каза малката
Джоан, – разкажи ни любовна приказка, която никога не е била разказвана.
– Но имаме основателни
страхове, че на света няма останала такава история – допълни Джейн.
– Тук грешите, – каза
Мартин, – защото нито една любовна история не е разказвана повторно. Никога не
съм чувал история за любовници и да не ми е звучала така нова, както света е
бил в своята първа утрин. Радвам се, че обичате любовни истории.
– Не обичаме – каза бързо
Джоселин.
– Не обичаме, наистина! –
извикаха петте ѝ сестрици.
– Тогава да разкажа друг вид
приказка?
– Друга не става, – каза още
по-бързо Джоселин.
– Всички ние трябва да носим
товара си, – каза Мартин – тогава нека бъдем щастливи, доколкото можем, под
едно ябълково дърво и когато историята започне да не ви харесва, вие ще хапнете
ябълки и ще я забравите.
– Ще седнеш ли в люлката? –
попита Дженифър като сочеше най-голямото ябълково дръвче, което беше в средата
на градината и имаше малка люлка, която висеше от един висок и дълъг клон.
Близо до ябълковото дръвче
се намираше Къщата с кладенеца и клоните му всъщност докосваха нейния обрасъл с
мъх покрив. Къщата имаше обла стена от стари червени тухли, които бяха
позеленели с времето, а по един дъбов стълб стоеше във всеки край, за да
подпира покрива ѝ. Между южния и западния стълб имаше зелена врата, заключена с
ръждясала верига и катинар с шест ключалки. Малкият кръгъл двор беше с
калдъръм, а три обръча от износени стъпала водеха към кладенеца, където
обърната дървена, зелена кофа седеше на парапета. В пукнатините на калдъръма
растеше трева, червен кантарион, а дори имаше и слезова пътека около стъпалата,
където Джилиън ронеше сълзи, като че ли да направи венец около главата ѝ с
раираните си цветчета.
– Колко сте щастливи, – каза
Мартин, – не само живеете в овощна
градина, но имате и люлка, в която да се люлеете.
– Това е нашето единствено
развлечение, – каза Джойс – освен когато ти идваш да ни свириш.
– Много е приятно да се
люлееш – каза подканващо малката Джоан.
– Така е, – съгласи се
Мартин, – и те моля да седнеш в люлката, докато аз седя на този клон, а когато
видя, че очите ти се притварят от моята приказка аз ще дръпна въжето и ще те
събудя!
И като каза това, той вдигна
най-малката доячка, сложи я леко в люлката и я засили така силно, че тя извика
от удоволствие, а върха на обувката ѝ одраска вратата на Къщата с кладенеца, а
после краката ѝ се мушнаха сред ябълките. След това Мартин се настани на един
по-долен клон, на който природата сякаш бе направила възглавничка от мъх
специално за разказвача на приказки. Доячките набързо скочиха по клоновете
около него, като предизвикаха градушка от сладки ябълки над главата му. Колкото
можа хвана и от време на време хвърляше в скута на люлеещото се момиче.
– Започвай! – каза Джоселин.
– Хрумна ми нещо, – каза
той, – а то е, че моята приказка може да смути вашата господарска дъщеря.
– Ние искаме това, – каза
Джоселин, поглеждайки надолу към къщата с кладенеца и към русата глава на
Джилиън. – Страхуваме се, че по-скоро не би привлякъл вниманието ѝ, затова се
надяваме, че когато говориш, ще го правиш ясно. Защото, да ти кажем честно,
чували сме, че нищо друго, освен шест любовни приказки, не може да изличи от
главата ѝ образа на…
– На кого? – попита Мартин,
след като тя направи пауза.
– Няма значение на кого, –
каза Джоселин, – но смятам, че е време да ти признаем, че глупачката е влюбена.
– Светът е пълен с толкова
изненади, – каза Мартин Пипин, – че човек спира да се учудва на повечето неща.
– Тогава любовта на този свят,
– каза малката Джоан, – необикновено нещо ли е?
– Най-необикновеното от
всички, – отговори Мартин като я гледаше тъжно в очите. – Като цветята през
пролетта е.
– Радвам се за това, – каза
Джоан, докато Джоселин възрази: – Няма нищо по-обикновено.
– Така ли смяташ? – попита
Мартин. – Може би си права. Все още всяка пролет цветята карат сърцето ми да
тупти тъй, сякаш ги виждам за първи път в живота си – да, дори и
най-обикновеното от тях.
– Кое според теб е
най-обикновеното? – попита Джесика.
–Може ли нещо да е
по-обикновено, – каза Мартин, – от Влюбения-Робин-край-стената? – Макар да
мисля, че е докоснал много сърца в своя живот.
И като се загледа към
ридаещото момиче в Къщата с кладенеца, Мартин Пипин взе лютнята си и запя тази
песен:
Отиди
край стената, Робин,
отиди
край стената!
Можеш
да чуеш една тайна,
случайно
изпусната от една жена.
Ако
чуеш нейната тайна,
кажи
ми я на ухо,
а
аз ще ти кажа друга,
за
да я чуе случайно тя.
Плачещата се помръдна леко.
– Песента няма голям смисъл,
– каза Джоселин, – както няма да има никакъв смисъл, ако наречеш това цвете със
правилното му име – Джак-във-плета.
– Нека го наречем така, –
каза Мартин веднага, – и тогава безсмислицата ще изчезне бързо.
